Целия ден ще мязате на онзи българин, който казал на жена си така: "Жено, аз ще отида на лозето." Казва жена му: "Ако е рекъл Господ." Казва: "Казал неказал Господ, аз ще ида с мотиката на лозето, това да знаеш, Стоян Пинджурски ти казва." Било турско време. Хванали го турците когато тръгнал на лозето с мотиката, разкарвали го целия ден. Дошъл на вратата посред нощ и казва на жена си: "Жено, ако е рекъл Господ, отвори!"



Ще ви разкажа една приказка. Един ден докато се разхождал из царството си, царят видял на полето една крава. Тя му се сторила толкова красива, че той пожелал да я купи. Царят изпратил един от слугите си да говори със собственика на кравата. Собственика се оказал влъхва, мъдър старец и той отказал да я продаде, тъй като млякото което тя давала било единствената му храна. Слугата се върнал с отговора на мъдреца и тогава царят решил да постигне целта си със сила. Той изпратил няколко члена от свитата си да му доведат добичето, но светецът просто вдигнал ръката си и ги парализирал, след което ги пуснал да си вървят, като им заръчал: “Кажете на господаря си, че той няма нужда от моята крава, той е богат и влиятелен, така че нека остави мен и кравата ми на мира, тъй като тя е всичко, което имам.” Царят побеснял и пратил цяла армия да му отнеме кравата, но магът отново ги приковал на място и ги отпратил. Царят започнал да си мисли: “Този старец трябва да притежава необикновени познания, откъде иначе има тези сили? Ще отида и ще открадна тайните му.” Царят се дегизирал и се представил на мъдреца: “Уважаеми старецо”, казал той,”вие сте известен в цялата околност за вашата велика мъдрост и аз дойдох да се уча от вас. Моля ви, приемете ме за ваш ученик.” Разбира се, мъдрецът познал царя и прочел намеренията му, но не казал нищо и се съгласил да го приеме за ученик. Царят останал при него години, учил се да медитира, да се моли и диша, постил и се молил … и един ден, като си спомнил за кравата осъзнал, че повече няма никакво желание да я притежава! Самият той станал мъдрец.



Една рускиня в Русия се молила за пари. Молила се Господ да й помогне.Слушал я един болшевик и й казал: „Какво се молиш в своето невежество? Няма Господ! Пари нали искаш?“ Изважда една торба и й дава. И казва: „Вземи! Аз ти давам парите.“ А пък тя казва: „Господи, колко си чуден, че накара тези безверници да дадат пари, да работят за Тебе, да дават пари!“ Този болшевик сега е прав. Аз гледам от моето гледище. Той казва: „Защо търсиш Господ вън? Той го няма вън. Там няма да го намериш. В мен е Господ! Аз съм Господ!“ Господ говори: „Ето торбата!“ – и дава й златото. Тя сега не разбира. Тя казва: „Господ направи и този безверник да дава.“ И тя право мисли. Това е привидно така. Всеки човек, който остави торба с пари, той е верующ. Един човек, който те мрази, казва: „Аз те мразя и не искам да те видя!“, но те хваща, когато се давиш, и те изважда от водата – в него има благородство. А пък онзи, който казва, че те обича, и като се давиш, тича и казва: „Дайте стълба и въже!“ И докато се намери въжето, ти се удавиш.



Разправяше един господин как той се справил със своя стомах: „След като ме лекуваха всичките лекари и ми казаха: „Твоята работа е почти свършена. Тъй, ти отиваш за онзи свят!“ и си турих ръчицата на моя стомах и казах му: „Направих една погрешка; за в бъдеще много малко ще ям. Ти да не ме измъчваш тъй вече. Така имам всичкото добро желание!“ На стомаха си говори. Изповядал се той на стомаха. Ще кажете вие: действително, то е малко глупаво да се молиш на стомаха си. Но поправи се полека-лека, отива на добро. Взимах малко храна и хубава храна. И поправи се моят стомах! И оттам насетне – казва – аз разбрах онова, разумното. Разбрах, че този стомах бил много разумен! Аз четох много научни книги, но разбрах, че стомахът е цял химик. Знае как се смила храната! Тия клетки в стомаха не били тъй глупави, както аз си мислех. Разбрах, че те са много учени.“



В Англия един велик художник искал да изрисува картина, в която да изобрази крайната беднотия. С дни и месеци обикалял той Лондон, за да намери субект, който да подхожда на идеята. Намира най-после едно дете окъсано, което му прилежнало на сърцето, и си казва: „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка с адреса и му казва: „Елате след четири дена, има да ви говоря нещо“. Това дете, като вижда човека тъй облечен, дума си: „Как ще отида при него така, почти изпокъсано?“, и отива при познати да се пооблече и се представи, както се представят на царете; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте вие?“, попитал го художникът. – „Аз съм еди-кой.“ – „Я си вървете! Ако исках такива, облечени, има ги с хиляди. Вие ми трябвахте тъй, както ви видях тогава.“ И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облечем. Обаче силата не е в нашите дрехи, шапки, ръкавици и чепици, нито в яките, вратовръзките и часовниците – те не съставят нищо важно; силата е в нашия ум, в нашето сърце, в благородните пориви и стремежи да правим добро.



Сигурно сте чели за онзи рибарин, който намерил едно красиво око. Попитали го: „Колко искаш за това око?“ – „Колкото то тежи.“ – „Претеглете го.“ Турили 10 грама, окото недоволно, турили 20 грама – пак недоволно, турили 100 грама – недоволно, турили един килограм, 100 килограма, 1000 килограма, 10,000 килограма, всичкото злато – окото останало пак недоволно. „Какво ще правим – не може да се изплати?“, взели да се питат. Най-после повикали един стар мъдрец и го попитали: „Какво да правят?“ – „То е много лесна работа – отговорил мъдрецът, – вземете малко пръст и посипете окото.“ Направили това, и къпоните с окото се вдигнали нагоре. И Господ един ден, като ни види недоволни, ще каже: „Турете пръст на очите му“, и ние вече ставаме доволни. Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господ, като не сме доволни, ще ни тури малко сол или пипер, за да ни направи доволни. Защото животът не седи в многото, което имаме, а в онова, което можем да използваме в даден момент, и в това – да бъдем благодарни от туй, което Бог ни е дал. Тогава Бог ще ни даде още по-големи блага.



Преди хиляди години в Египет живял един знаменит художник, крайно беден човек, на име Бар-Един-Бу. Един ден, като се разхождал в гората, срещнал царската дъщеря Изис-Шемриха, една от най-благородните моми в Египет. Той се влюбил в нея и решил да нарисува картината на изгряващото слънце, която да подари на царската дъщеря. По това време египтяните се кланяли на слънцето. За да нарисува картината, първо, той се нуждаел от платно, но нямал пари да си купи. За тази цел той отишъл при един виден тъкач на платна и му казал: „Моля ти се, можеш ли да ми услужиш с едно голямо платно, да нарисувам изгряващото слънце? Като забогатея, ще ти го платя“. Тъкачът се казвал Зеен-Бу. Той си помислил малко и дал платно на художника, като решил в себе си, щом картината бъде готова, пръв той ще я пожелае. Художникът благодарил, взел платното и си отишъл. Нови мъчнотии се изпречили пред него – нямал четки и бои. Отишъл при един голям производител на бои, по-хубави от сегашните, и му казал: „Имам желание да нарисувам картината на изгряващото слънце, но нямам четки и бои. Услужете ми да нарисувам картината си и като забогатея ще ви се отблагодаря“. Търговецът Меел-Ру си казал: „Ще му услужа, но картината ще бъде моя“. Художникът, доволен, че си набавил всичко, започнал да се приготвя за работа, но почувствал нужда още от едно нещо – рамка за платното. Отишъл при търговеца Будра-Ху, на когото казал: „Моля те да ми услужиш с една хубава рамка за картината на изгряващото слънце. Като я нарисувам, ще ти благодаря за услугата“. Търговецът му услужил, но и той, като другите търговци, си казал: „Картината ще бъде моя“. Като се снабдил с необходимите неща, художникът се предал с любов и увлечение на работата си и след известно време картината била готова. Из целия Египет се разчуло, че знаменитият художник Бар-Един-Бу нарисувал така хубаво картината на изгряващото слънце, както никой друг художник до това време. Пръв тъкачът се явил пред художника и му казал: „Картината е моя, защото аз дадох платното“. Факт, платното е на тъкача – веществено доказателство. След него дошъл търговецът на бои и четки, да иска картината. – „Моя е картината – казал той – Боите и четките, с които си рисувал, са мои.“ Най-после дошъл търговецът на рамки и казал: „Картината е моя. Аз сам направих рамката с това именно условие“. Художникът се намерил в чудо как да разреши въпроса. Всеки има право на картината; всеки има веществени доказателства. Кое е вещественото доказателство на художника? Четирима души искат картината. На кого всъщност принадлежи тя?



Един тъкач се явил пред този цар и му казал, че може да му изтъче такива дрехи, които през цялото време на тъкането да не ги пипне с ръка. Царят се съгласил. Тъкачът искал само да му се даде един стан, на който ще тъче това платно. Царят заповядал да дадат на тъкача стан, целия сребърен, за да започне работата си. Седнал тъкачът в този стан и започнал да тъче плат, непипнат с ръка. Дошъл първият министър да види как се тъче платното. Поглежда, че тъкачът е в стана, и го пита: „Как върви работата?“ – „Отлично.“ – „Да, отлично“ – казал министърът и си отишъл. След него дошъл вторият министър, погледнал какво се тъче и си отишъл. И той казал, че платното е отлично. Дошъл трети, четвърти министър. Така се изредили всички министри, най-после дошъл и царят. И той казал, че платното е отлично. Като приготвил платното, тъкачът го скроил, ушил от него дрехи на царя и ги занесъл да се облече с тях. Царят съблякъл старите си дрехи и облякъл новите, нехванати с човешка ръка. Като се облякъл с тези дрехи, той започнал да се обръща на една и на друга страна, и всички се възхищавали от хубавите дрехи на царя. Така облечен, царят излязъл из града да се разходи. Който го видял с тези дрехи, все си казвал: „Колко хубави дрехи има царят.“ Едно дете, обаче, като видяло царя така облечен, казало: „Царят е гол!“ Какво детето казало? – Истината.



Веднъж вървях и два коня на пътя се спират, не искат да вървят. Биеш ги, не вървят. Ти го биеш, то се тегли назад. Какво ще правиш? С бой не става. Преди години, идвам от 66 към Изгрева. Гледам, един полковник, качил се на един хубав файтон, със своя вестовой и карат конете нагоре. Удря коня, той назад се дърпа. Полковникът слезе от файтона, конят тръгне. Качи се полковникът на файтона, конят пак спре. Четири–пет пъти се качва и слиза. По едно време му се искаше да извади револвера и да застреля коня. Няма такъв закон. Ще го питат защо го застреля. Слабост има конят, казва: „Не искам да возя полковника. Нека ходи пеш.“ По едно време гледам, полковникът намери, че конят е прав. Мястото не е равно, високо е. Казва: „Според моралните правила трябва да слезе.“



Затуй отсега нататък бъдете герои, не се страхувайте от страдания, а казвайте на света, че сте мъже и че не един кръст, а десет сте готови да носите. Един се оплакал, че кръстът, който носел, бил много тежък; Господ рекъл: „Вземете му го“, и го въвел в една голяма зала и му рекъл: „В тази зала има големи и малки, златни, сребърни, железни и каменни кръстове, избери си един“: Човекът, като ходил, ходил, намерил един малък кръст и рекъл: „Туй кръстче искам“. – „Ами че това е кръстът, който ти носеше досега; този кръст бях ти дал“, рекъл Господ. Та често ние преувеличаваме нашите страдания. А те са пътят на нашето възлязване към Бога.



Един баща казва на своя син: „Ти няма да станеш човек“; синът отива в странство да се учи, връща се, издига се в обществото, става управител, и първата му работа била тая: праща няколко души стражари, задигат баща му, докарват го при него, и синът го запитва: „Е, какво мислиш – няма ли да стана човек?“ Баща му тогава казал: „Това, което направи, умно ли беше, така ли трябваше да ме докараш тука – да ме плашиш.



Ще ви кажа един пример за един математик от миналите векове. Той работил 20 години върху известни изчисления, по тях имал вътре в стаята си разхвърляни разни книжчета и винаги заключвал стаята си; един ден забравил да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много книжки разхвърляни по пода, взима ги всички листчета, хвърля ги в печката и ги изгаря – пречиства хубаво стаята. По едно време се връща математикът и попитва: „Къде са разхвърляните листчета?“ – „Турих ги в печката; вижте как сега е хубаво наредено.“ – „Такова нещо друг път да не правиш“ – това било отговорът на математика. Ние слугуваме като тая слугиня – събираме листчетата, това не струва, онова не струва, хайде в печката. Този учен човек, чийто 20-годишен философски труд пропаднал, не е постъпил както бихме постъпили ние, а е показал едно търпение за пример: не направил друго, а и? рекъл само: „Друг път да не го правиш!



Привеждал съм този пример и друг път. В една стара басня се говори, че един човек искал да има такава сила в своите ръце, че каквото пипне, злато да стане. Казвал си: „Ако я придобия, за целия свят ще бъде добре“. Един ангел му казал: „Ако бъде послушана твоята молба, ще бъдеш ли всякога доволен?“ – „То ще бъде най-голямото щастие за мене.“ – „Да бъде според желанието ти.“ И когато този човек влиза в къщи, масите, книгите, чашите – всичко станало на злато. Излязъл в двора, камъните, дърветата – всичко се превърнало в злато. Рекъл си: „Няма да бъда вече слуга, господар ще бъда. Жено, ние сме хора щастливи“. Слага жената трапезата, слага супа, хляб, сядат те и децата им да ядат, мъжът хваща лъжицата, тя става злато; бръква в супата, и тя става злато; хваща хляба, и той става злато; побутва масата, и тя става злато; побутва жената, и тя става злато. По едно време хванал се за главата и почнал да моли Господа да го избави от това голямо нещастие. Ето докъде могат да доведат лакомството и безумието.



Един индус дава на сина си един орех и го накарва да направи изследване върху него; синът счупва ореха и го изяжда. „Какво съдържа орехът?“, попитал след това бащата. – „Нищо особено – малко ядки, приятни на вкус.“ Индусът пита пак сина си: „Не намери ли в този орех нещо друго?“ – „Нищо.“ – „Синко, в този орех се крие велика сила и ако не бе го изял, а бе го посадил в земята, би израсло от него голямо дърво, и ти би видял величието на туй малко нещо, което е зародиш на голямо нещо.“



Във времето на българското робство, в епохата на еничерите, някой си турчин даалия, пехливанин, завладял цяла една местност и турил цялото население в страх и трепет. Кого де хване, бие, трепе, наранява и убива – с това той навсякъде се хвали, че гяурите плаши. Никой от местното население не смеял глас да издигне, всички се на Бога молели от това зло да ги избави. Всички мъже носели белезите на турския даалия. Но никой не смеял глава да повдигне. Всеки от страх своя ярем носел. Един ден минава през това място млад български овчар, спретнат и обут, с кривак в ръце. Влиза в една гора, съглежда го отдалеч турският даалия и му извиква: „Ей гяур, стой! Кой ти позволи тук да минаваш?“ – „Аз съм чобанин, стадо си прекарвам.“ – „Я хвърли тая тояга.“ – „Но аз ти я нося подарък – тя е пълна със злато. Моята баба ми каза, че дядо ми от рая я донесъл. Тя никога не ме е лъгала и пътя ми е управяла.“ – „Гледай, тоя серсем гяурин, какви глупости говори! Ще ти кажа аз тебе от кой рай е излязла, от вашия или от нашия! На нея твоята глава аз ще набуча.“ Обаче смелият овчар, с първия още замах сабята на пехливан даалия на две строшва; от втория замах, дясната му ръка съвсем увисва; третият замах левия крак на две пречупва, и пехливанинът даалия на земята се срутва. „Нали ти аз казах, че моята тояга всякога право казва, че от рая е излязла? Засега ти стигат тия три думи, които от нея научи. Бог добре плаща. Втори път като мина, моята тояга ми пак казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа.“ – „Вярвам – отговорил пехливанинът даалия – в твоята тояга. Нейните думи в живот си ще прилагам. Мога ли вече аз да се противя на такава тояга, която от рая излезва и всякога право казва? Нека отсега нататък раята да бъде свободна, такава е волята на Аллаха.“



В света трябва да се воюва. Но с кого? Със смъртта. Обаче трябва да се разбира правилно това изкуство. Другояче постоянно ще ни следват грешките. Ще ви кажа как: Една майка, българка, праща сина си, мисля, в Германия да се учи: била жена доста заможна, всеки месец пращала на сина си по 3–4–500 лева, но това било малко, парите не му стигали: един ден той пише на майка си да му изпрати 1000 лева; тя обаче му пише: „Нямам пари, ще гледаш да намериш някоя малка работа“; но синът и? заявява: „Ако не ми пратиш пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, аз ще плюя на твоя гроб: не искам син, който е страхливец, който не иска да работи – който се бои от работа в борбата с живота и иска да живее като баба“. Думите не са точни, но са в този смисъл. Синът се опомня. И тази телеграма е поставена днес в рамки, и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи в света трябва да воювате с елементите на смъртта. А как ще победите? Само по един начин: като познаете Бога – началото на живота.



Има един разказ за цар Соломон, в който се говори, че Соломон повикал един вещ принц на духовете, за да му помага в построяването на храма. Този принц обаче, след като го научил как да построи храма, поискал да се докопа и до неговия престол. Когато Соломон узнал това, хванал този дух, затворил го в една стомна, запечатал я със своя печат и я хвърлил в морето. След като поседял десетина години в морето, този принц обещал на онзи, който отвори стомната, за да излезе, да му даде най-хубавата жена на света. Никой не я отворил. Минали се 100 години, той прави пак обещание: на онзи, който отвори стомната, ще му даде не само най-хубавата жена, но и най-добрите деца. Пак никой не се явява. Минават 100, 200, 300 години – пак обещание: на онзи, който го извади, не само ще му даде най-хубавата жена и най-добрите деца, но и ще го направи най-учения човек. И за този късмет никой не се явява сега. Прави друго обещание: на онзи, който го избави, не само ще му даде всички обещани по-рано неща, но и ще го направи цар на земята. Пак не се явява никой. След 500 години рекъл: „Който отсега нататък ме избави, него ще убия“. Минава време, един рибар отива да лови риба, хвърля своята мрежа, хваща стомната и я изважда. Помислил си, че в нея трябва да има богато съкровище. Почва да я разпечатва и когато я отпушил, взело да излиза из нея черен дим и по едно време се явява фигурата на принца, който рекъл: „Аз съм обещал да убия оногова, който ме извади из стомната. По-напред бях обещал това и това, никой не се яви; кой ти е крив сега? такава ти е съдбата“. Рибарят си помислил: „Що ми трябваше да отпечатвам тази стомна!“, но по едно време рекъл на принца: „Не вярвам, че ти си излязъл из стомната. Ти трябва да ми докажеш най-първо, че си излязъл из стомната, и тогава ме убий“. – „В стомната бях.“ – „Не си бил в стомната.“ – „В стомната бях.“ – „Не си бил.“ – „Бях.“ – „Докажи.“ Духът започнал да влиза отново в стомната и когато влязъл цял, рибарят веднага запушил стомната и рекъл: „Ако обещаеш първите неща, ще те пусна“. Такъв е животът. Дойдете на този свят; той е море, хвърляте своята мрежа, хванете риба и спечелвате. Когато имате тия благоприятни условия да наловите риба, вас ви няма; когато дойдат условия на страдания, бедствия, вие тогава хвърляте вашата мрежа и изваждате стомната с лошия дух. В тази приказка ще забележите една противоположност. Макар и приказка, тя показва, че всеки живот има благоприятни и неблагоприятни условия. Трябва да разбираме законите, за да използваме благоприятните условия.



Разправят за един индус, който бил хванат от англичаните и хвърлен в една изба, а отгоре затворен с голям, тежък капак. Той прекарал там известно време и усилено се молил да го спаси някой. Една вечер посреднощ някой идва, отваря капака на тази яма, спуща едно здраво въже и му казва: „Хвани се здраво за въжето.“ Това се случва в Тибет. Той изпълзял от тази изба и на другия ден онзи гладиатор, който го турил в тази изба, като го вижда пред очите си, казва: „Силен е неговият Бог, защото можа да го избави от тази яма.“



Някога един ангел, като гледал от Небето как един човек греши, обърнал се към Господа и Му рекъл: „Как търпиш тази низка твар? Аз да бях на Твое място, бих очистил земята от нея“. Господ пратил ангела на земята да се въплъти и го оставил в същото положение, и ангелът направил два пъти повече грехове от онзи човек, когото той осъждал. Та човек не бива да осъжда хората за деянията им от онова място, на което е поставен, защото на тяхно място и той би ги направил.



Например, едно куче минавало през един мост и като видяло във водата, че друго куче носи кокал, пуснало своя и се хвърлило в реката да грабне другия кокал – изгубило своя кокал. Често и ние, по отражение, оставяме питомното, за да гоним дивото.



Един човек си купил един часовник, който скоро, скоро спрял: „Толкова пари дадох, седмица не съм го носил, и той спря“, си думал; отива при часовникаря и иска от него да направи часовника да тръгне: „Колко пари искаш?“ Часовникарят погледнал часовника и казал: „10 гроша“. – „Добре.“ Часовникарят духва в механизма на часовника, изскача една задръстена въшка, и часовникът тръгва. „Нима само за едно духване ще ми вземеш 10 гроша?“ – „Толкова.“ И Господ ще дойде, ще духне, и всичко ще тръгне. Колко лесно! Тия животинки са за друго място, не бива да стоят вътре в часовника.



Веднъж Едисон направил една малка смешка с някои свои приятели: направил два скелета да се движат автоматично, свързал краката и ръцете им с тел, турил грамофони на ръцете и електрически лампички в очите, и тогава тия два автомата почнали да говорят: „Ние бяхме едно време като вас – ядохме и пиехме; вижте какви сме сега!“ Всички се изпоплашили и хукнали да бягат. Дълго време Едисон трябвало да ги убеждава, че това е само една смешка, направена от него.



Един англичанин се хваща на бас за 4,000 лири с друг, който имал 40 кучета от породата булдог и който казвал: „От моите кучета по-ужасни няма, не можеш да се доближиш до тях“. Първият англичанин се хваща на бас и тегли един кръг около себе си, а другият пуснал кучетата върху него, но те обикаляли около кръга и не могли да минат. Най-после оня англичанин изсвирил по един особен начин, и кучетата хукнали да бягат през хората. С какво ги е изпоплашил? Имал е известна сила в себе си. С пушка не ги е гонил; с тояга също не. Той е имал известна сила, която употребил, затова те избягали.