Изчезналата бяла риза

Било есен, ръмяло дъжд. На градината нямало никой. Пазачът брат Васил отсъствал Отишъл някъде по работа. Нали е валяло дъжд. Кой ще тръгне по дъждовно време да посещава братската градина? Въпреки дъжда, в градината пристигнал непознат човек, с просто селско облекло и ямурлук. Никой не го посрещнал. Той събрал трески и запалил огън на камъните пред вратата на мазето за да си свари чай. Току що се разгоряв огъня, от канчето се издигнала пара и ето, пристигнал пазачът. Като видял непознатия, веднага се развикал и го изгонил с думите: “Я такива не приемам, отгдето си дошъл , там да си идеш”. Непознатият въздъхнал, прибрал вещите си, разлял канчето с непития чай и напуснал градината огорочен. Там нямало място за нощуване на закъснелия пътник, въпреки, че имало две стаи, салон и мазе.
Място имало, но и мързел имало, понеже след като си замине пътникът е трябвало да се почисти и разтреби. Но каква била изненадата на пазача, когато на следния ден отключил сандъчето си за дрехи и видял, че една тъкана бяла домашна риза липсвала, а на нейно място намерил парче платно с отрязани дупки само за ръцете. А сандъчето било заключено. Седи брат Васил пред него и гледа платното с двете отрязани дупки, където трябва да бъдат зашити и два ръкава за риза. Гледа и се чуди. Чуди се защо му е хрумнало точно днес да отключи сандъчето и да провери дали нещо му липсва, след като е заварил непознатият пътник в градината. Чуди се и се мае как така ще се отключи сандъче и каква е тая магия с бяло платно и с отрязани два ръкава. А къде му е бялата домашно тъкана риза, която е обличал само на съборните дни на Петровден и през месец август?


Да живееш за истината

През 1923 година Вълчо, синът на брат Куртев, бил повикан да отбива редовната си военна служба. Тогава такава била практиката, че войникът докато не си завърши службата, не го пускали в отпуск. Но какво станало в дома на Куртев? Едва бил минал един месец откак Вълчо е в казармата и ето, че си идва в отпуск. Всички домашни му се зачудили. Като го запитали, защо си е дошъл, той казал, че го пуснали без да обясни как и защо. След като изминал домашният отпуск, той се върнал в казармата. Не минали -3 дни и баща му бел повикан в общината. Кметът го попитал:
- Бай Георги, жената ти болна ли е или да е била болна? Момчето ти беше ли в отпуск?
- Момчето ми беше тук три дни и пак замина за казармата, а жена ми нито е болна, нито е била болна. – казал брат Куртев. Станало му ясно, че Вълчо бе излъгал, че майка му е болна, за да си дойде в отпуск. Той бил получил телеграма от братовчед си. Това било предварително уговорено. Сега от казармата искали потвърждение.
- Какво ще правим бай Георги? Ако кажем, че не е била болна, момчето ще го съди военен съд и го чака затвор. Кажи, че е била болна и всичко ще се оправи. Явно момчето е направило глупост.
- И бесилка да го чака, аз вече казах истината. Друго не мога да кажа. Аз цял живот служа на тази истина че сега ли да я погазя? Това не мога да направя. За нищо на света!!! Но кметът не изпратил информация с тази истина. Така спасил момчето от затвор.
А брат Куртев останал верен на убеждението си, че любовта към Истината и по-голяма от бащината.


Необикновеният гост


През лятото на 1923 г., привечер, преди залеза на слънцето, на пътната врата на брат Куртев се почукало. Непознат пътник попитал жена му, която го посрещнала, дали може да си почине в техния дом. Тя го поканила да седне на едно столче под асмата и продължила да върши къщната си работа.
Едва изминали двадесет минути и брат Георги Куртев пристигнал. Той поздравил госта. Било вече време за вечеря, а вкъщи нямало нищо за ядене. Брат Куртев изтичал до близкия дюкян и купил халва и маслини. Седнали да похапнат като си разменяли по някоя дума. Като попривършили, госта станал да си тръгва. Брат Куртев го изпратил до пътната врата. Тогава гостът казал, че иска да отиде на братската градина. “Вие откъде знаете, че имаме градина?” – запитал с интерес брат Куртев. “Знам, аз съм ходил и съм работил там” – отвърнал гостът. Думите на непознатия озадачили брата. Той знаел всички, които са работили на градината. А този човек за първи път го виждал. “Кажете на пазача, че аз ви пращам, тогава той ще ви приеме” . И да му кажа, пак няма да ме приеме” – казал гостът и се сбогували.
Брат Куртев слязъл на двора, но в следващия миг решил да види накъде ще замине гостът, понеже помислил, че не е обикновен човек. Върнал се обратно, но за голямо негово учудване на улицата нямало никой. Тя била пуста. Той се върнал в къщи и споделил за случилото се с жена си. “Това е гост от други светове” – отсякъл брат Куртев. “И на мен ми направи впечатление, още като се хранехме, че беше бедно облечен, но имаше идеално чисти и красили ръце, а дрехите му бяха също много чисти.”
Когато след два-три дни брат Куртев отишъл на братската градина пазачът на градината брат Васил му казал, че идвал такъв и такъв човек, но той не го приел. По описанието му брат Куртев разбрал, че се отнася за необикновения гост, който предварително споменал, че и да отиде в Братската градина, пак няма да го приемат. Тогава брат Куртев си спомнил за разговора с Учителя на 11.07.1920 г. при лозарската чешма, когато той търсил разрешение от Учителя за построяването на Братската градина. Спомнил си и две сълзи се отронили от очите му – една за високия идеал и една за неприютения пътник.



Първата сказка по френология

През 1910 г. Учителят обикалял България и изнасял сказки по френология. Тогава посетил и гр. Айтос. Сказката била изнесена в читалището. След нея няколко души съмишленици заедно с Георги Куртев съпроводили г-н Дънов до хотела без никой да се сети да го покани за по-близко опознаване. За тях той просто бил един много учен човек.


Първата беседа в Айтос


Тя се състояла на 19 януари 1914 г. Учителят говорил на тема “Който дойде при мене”. За беседата братята и сестрите от селата били поканени поименно. Още от сутринта завалял дъжд. Той продължил до обяд. Поканените пристигнали мокри до кости и кални. Но никой не бил разколебан. Всички били ентусиазирани да опознаят Учителя и да следват учението. Брат Куртев изготвил списък на желаещите да получават печатното слово, което вече било излизало на отделни брошури. След беседата Учителят останал на разговор. Казал на присъстващите, че понеже дошли при дъжд и кал, това означавало, че в техния духовен път препятствията ще са в началото, а накрая - ще победят. Така и станало.


Солунската песен


През 1917 год ., по време на Европейската война, брат Георги Куртев е бил мобилизиран като медицински фелдшер в етапната болница в гр. Скопие. През късните часове на нощта няколко души се събирали по едно и също време където в момента се намират, за да проверят наряд, даден от Учителя. По същото време брат Станю от с. Вресово, който служел в друга част като войник, научил че брат Куртев е в Скопие, в местността Калето, но и че същата много строго се охранява.
Една нощ, като се молил, явил му се Христос и му казал да отиде при Георги Куртев. Той щял да му каже “Солунската песен”. Брат Станю се чудил каква ли ще е тази “Солунска песен”., но понеже видението било толкова явно и категорично, той решил да отиде да послуша. Когато стигнал при входа на Калето, часовите стояли от двете страни на вратата и никого не пускали. Но той минал покрай тях. Те го погледнали бегло и не го спрели. След това брат Станю отива и намира брат Куртев.
“Как влезе тук” , запитал го той. “Тук пиле не може да прехвръкне, а камо ли човек да мине.””Минах и никой не ме спря, бай Георге. Христос ме прати да ми кажеш “Солунската песен”.
Брат Куртев разбрал всичко и се усмихнал. “Солунската песен” е била парола, с която е бил означен наряда, даден от Учителя. Брат Станю преписал наряда и тръгнал. Часовите отново не го спрели. След малко на Калето пристигнал генерал Макензи – главнокомандващ обединената армия. Поискал да влезе, но часовите го спрели. Офицер от неговата охрана веднага извадил щика срещу тях, но те щракнали затворите и насочили пушките срещу генерала. Тогава той поискал да съобщят за неговото пристигане. След малко началникът на караула и дежурният офицер наредили да бъде допуснат до охраняваната територия. Така духът на Христа отворил пътя на един обикновен войник. Нещо, което не било възможно дори за един главнокомандващ.


Текстовете са от книгата на Георги Събев и д-р Вергилий Кръстев "Георги Куртев – животопис", "Житен клас", София, 1991 г.